За пореден път възпитаници на ГПЧЕ „Йордан Радичков“ доказват авторитетно, че могат и са силни в словото си!
Представяме Ви няколко от наградените текстове.
Михаела В. Михайлова – 12.А
1-во място за есе на тема „Какво бих направил за моя Видин“, по повод конкурс, свързан с Димитровден, духовния празник на града ни.
Какво бих направил за моя Видин
Аз не съм строител. Нямам ръце, белязани с мазолите на труда, изцапани черно от асфалт, пропити с масло. Не съм инженер, не познавам тънкостите на технологиите, математиката и програмирането. Не съм архитект, бизнес собственик или представител на местната власт. Какво съм аз тогава, какво бих могла да направя за моя Видин? За земята, която ме е хранила, за въздуха, който съм дишала, за учителите, които са ме отгледали, за парка, в чиито листа съм скрила най-съкровените си тайни, и на чиито пейки съм споделила най-дръзките си мечти. Какво трябва да направя, за да го има Видин и за поколенията след мен? Отговорът е по-прост, отколкото ми се иска да си призная. Всичко, което трябва да направя, е да обичам Видин. Да го обичам толкова, че да се върна. Да се върна у дома, където отпечатъците на ръцете ми са все още по книгите, пропити с обич. Във Видин, където мога насън да стигна навсякъде и по чиито призрачно топли улици се влюбих.
Видин има нужда от възраждане, което може да просъществува само от нас, стотиците млади хора, които излитаме от вкъщи без да се замислим. Непонятна доскоро за мен беше мисълта да се върна там, откъдето осемнадесет години чакам с нетърпение да избягам. Сега, на прага на висше образование, осъзнавам, че ако не аз, кой? Ако не сега, кога? Бъдещето на родния ми град зависи от моите умения, моето желание, любов, търпение и постоянство. Толкова имам да разкажа за Видин, да покажа на света колко е безценно родното ми място, за да го оцени. Искам да помогна на света да зърне какво се крие из междуредията на Видин, в уютните пекарни и смълчаните романтични кафенета. Няма да могат да повярват за любовните истории, за тайните целувки по дигата на реката в ранните часове на денонощието, за лъчите на Слънцето и Луната, простиращи се по повърхността на водата. Няма да повярват, докато не дойдат.
Очевидно е вече, че не мога да строя, нито да чертая, но мога да се върна обратно тук, вкъщи, където винаги съм принадлежала. Мога да говоря много, да пиша, да разкажа на света за родния град и да го обичам истински, защото кой обича Видин все още? Кой желае да твори тук, да се влюби, да остане? На нас остава отговорността да придобием качествено образование и квалификация и да ги посветим на Видин, който е дал за нас всичко, което е имал за даване…и което не сме оценили достатъчно. Спокойствието, топлината, сигурността, майчинската грижа и любов.
Не заслужава ли Видин малко от тази любов обратно? Не заслужава ли да се върнем с надежда, с идеи и желанието да бъдем промяната, която всички чакаме да се появи от някъде? За да го има Видин, трябва да работим за това да докажем, че заслужава инвестиции. Жителите му заслужават фабрики, работни места, акцентиране върху туризма, развита инфраструктура и биологични земеделски продукти, чиста питейна вода и развити бизнеси, които работят за благото на гражданите от всички възрасти. За младите е нужно повече от филиал на висше учебно заведение – за младите са нужни сигурни позиции в сферата на технологиите, здравеопазването, администрацията. За да се спаси Видин са нужни повече от молитви. Градът ни има нужда от иновации, влагане на всеки възможен капитал и европейски субсидии. Ние, младите хора, сме Видин. Спомените ни са изпълнени с мигове от безгрижното детство в малкия и топъл град на брега на реката. От кого, ако не от нас, зависи да докажем, че Видин заслужава всичко, което ние имаме възможността да му дадем в замяна?
Какво ли бих направила за Видин, с неговите зелени градини, смълчани улици и кътчета, белязани с любов… За Видин аз бих направила много. Ще направя много. Ще се науча дори да строя, да чертая, да програмирам, да решавам сложни математически модели, ако това поиска Видин от мен. Но на първо място обичам да чета, да пиша, да разказвам, и отивам да направя точно това. Далеч от вкъщи, на стотици километри от дома, където с думите си да накарам света да се влюби във Видин така, както аз, да доведа на крака и инвеститорите, и строителите, и математиците. Тръгвам си, но ще се върна. С образование, идеи, желание и търпение. Ще се върна във Видин с любов, защото той има нужда точно от това – да останем… и да го обичаме.
Анелия Г. Кирилова – 12.Б
3-то място за есе на тема „Какво бих направил за моя Видин“, по повод конкурс, свързан с Димитровден, духовния празник на града.
Какво бих направил за моя Видин
„Казана дума, хвърлен камък!“ – често подмятаната поговорка, ненаписан закон, която неведнъж сме чували да се прокрадва сред нашите географски ширини, е още и морален акт, изразяващ отдадеността ни към личната висша цел. Макар и употребявана под шеговит претекст, тя всъщност олицетворява една обща идентичност. Но „Защо?“, може би се питате? Толкова ли е лесно да се „направи“ нещо?!
Българският дух остава несломим пред каквато и пречка бъде поставен, а самият българин никога не изневерява на обещанието си. Обикновено всяко наше действие крие подбуда зад себе си. То е този жест, който придава смисъла, а ние, хората, сме пригодени да го търсим. Идеята за един пълноценен живот, живот, в който човек, за да излекува душевните си рани, трябва да направи голямо благодеяние, ,,себап“, така че да не почувства живота си пропилян, заляга именно в Йовковия разказ “Песента на колелетата”. Там проблемът за смисъла на човешкото съществуване, въпросът, върху който се гради целият ни свят, е разтълкуван чрез силата на спомена. Споменът, който искаме да оставим след себе, когато нас няма да ни има, но и за да живеем вечно в нечии чужди съзнания.
Споменът за изминалото детство, носталгията по родното място, по всичко, наречено „родно“ и „народно“, е нещото, което пробужда у нас трепета на принадлежност, принадлежност към дома. Всеки от нас трябва да помни миналото си, родината си, рожденото място, защото няма нищо по-свято за човека от връзката с корените, с предците. Все пак Вазов някога ни напомни, за да помним с гордост, „че и ний сме дали нещо на светът“. Човек е свързан с родното си място освен чрез кръвна връзка, но и чрез духовна. Където и да се намира той по света, връзката си с дома не ще никога да прекъсне. Излишно е да се отрича значението на родното място по отношение на това какво всъщност е дало на всеки от нас, защото именно тук всеки се е научил на първо място да бъде човек, да обича, да разпознава що е гордост, идентичност топлина. „Не питай, какво може родината ти да направи за теб, а питай какво можеш да направиш ти за родината си“. Думите на Джон Ф. Кенеди , които така отекват в съзнанието ми и ме карат да се замисля как бих била по-благодарна на град, който ми е дал толкова поводи за гордост, ме зареждат с мисли и желания. Когато човек е горд, той е готов да направи немислимото, това, което достойнството му подсказва, това, което ненаписаните морални закони тълкуват. В такива моменти си припомням за акад. Стефан М. Стоянов, акад. Пантелей Зарев, Леда Тасева, Никола Петров и всички тези видинчани, съхранили духа, възраждането, културните традиции и дълбокия спомен за приносите на много видинчани към историята на града. Само ако можех да направя и аз нещо свое, което времето няма да отнеме, но и нещо, с което бих могла искрено да се отблагодаря, пък и сърцето си да стопля. Нещо, което ще остане, за да се помни от идните поколения, за да си припомнят и те за нашия град, за приноса на хората, дейци на неговото изграждане. Колко хубаво би било, ако съществуваше магическа кутия, в която бих могла да побера всичките си истории, мигове и спомени. Моят „Ноев ковчег“, досущ като този на Радичков. Бих сътворила такава кутия на миналото, в която ще мога да трупам и пренареждам историята на моя град, спомените ми свързани с него, както и да популяризирам и съхраня приноса на хората, оставили своята съграждаща следа в развитието на родния ми град. Защото именно това са нещата, които придават на града уникалност и му отреждат специфично място в историята на България. С този сантиментален подарък се надявам да дам покой на душата си дори и когато съм надалеч, когато ще изпитвам най-силна носталгията по дома, че дори и в дълбока старост, когато спомените ми ще избледнеят, но тази кутия ще поддържа живи както моите, така и спомените на всички граждани на този град. Надявам се тази капсула на времето да служи като жив ориентир, който замразява днешния ни живот, за да могат хората на бъдещето да черпят познания от нашето съществуване дори когато Видин вече няма да е същият, а времето ще е променило неговото битие. В крайна сметка човек няма как да спре времето, но може да създаде свое време – спомена, в който да го съхрани.
Наскоро, когато четях материали за града ни, открих в интернет една електронна книга – „Видински алманах“, събрала имената на значими личности, свързали съдбата си с Видин и дали своите приноси в неговата история. Но и в историята на България, а някои и в световната история. Този Алманах ме накара да се замисля какво всъщност означава да дадеш? В историята ние, човеците, сме издигали пирамиди, откривали сме морета, покорявали сме континенти, създавали сме държави и все още пишем историята, която се помни и ще се помни векове наред. Човек има нужда да „прави“ нещо, с което да остави следа. Каква може да бъде моята? Може би това е моят принос – да съхраня за бъдещето, за моите поколения любовта към този мой дом, наречен Видин. Да го продължа с живот, да му посветя смисъла си на човек, уменията си, пламъка си. Чрез моята реализация да бъда част от идеята за просперитет, за авторитет, за постижения. Да бъда малката причина за усмивките на хората тук, за по-добрия им живот. Дали ще живея тук в моето бъдеще – все още не знам. Не знам какво е предвидила за мен съдбата. Но дори да съм далече от дома, аз винаги ще го нося в сърцето си, ще разказвам за него, за прекрасните хора, живеещи на това пълно с история място. Ще бъда горда и достойна видинчанка. Ще разказвам за храброто отстояване на Видинското царство – последното българско царство, което пада под османско владичество. Ще разказвам за уникалния „триъгълник на толерантността“, който включва три храма на три различни религии. Ще разказвам за това свято място, за да се знае и помни. Ще бъда един прометей на нашето време, който пренася спомените като неугасващ пламък. Това е нещото, което избирам да дам за своя град чрез своята кутия на спомените – да не допусна тази искрица да угасне, като запазя историята и спомена за него, защото, както самият проф. Димитър Стоянов твърди, че „…има смисъл човек да остави нещо написано за времето, през което той е живял, защото, колкото и да се стараем да стигнем до истината за отминали времена, ако я търсим само в един или два източника, винаги има риск тя да бъде малко или много изкривена.“. За да не бъде истината „изкривена“, призовавам своите съграждани да трупат и те в този „Ноев ковчег“ всички знания за нашия дом, да го изпълним с благодарност, гордост, възхищение и любов. Да съберем ценностите, да ги пренесем през времето, за да пребъде градът ни.
Да, не мога да строя чешми като старите майстори, сгради като архитектите и строителите, всъщност още не знам какво точно мога. Но съм сигурна, че мога да строя мостове. Не като тези на майстор Кольо Фичето, а духовни мостове, които да свързват бреговете на времената и през които да преминават поколенията. Мостове към моя Видин.
Две авторски творби на Тея И. Тошева – 12.А
1-во място за разказ „Отвъд хоризонта“, по повод традиционния конкурс, посветен на патронния празник на ГПЧЕ „Йордан Радичков“.
Отвъд хоризонта – разказ
В малък град, сгушен между хълмовете, живееше младо момиче на име Ирина. Градът беше причудлив, калдъръмените му улици се виеха като лабиринт, а хората му бяха добросърдечни, но не склонни към приключения. Ирина обаче беше различна. Очите ѝ искряха от любопитство, а сърцето ѝ копнееше за неизвестното, за местата отвъд малкия и не променящ се град.
Един хладен есенен ден, докато листата обагряха града в нюанси на червено и златисто, Ирина се натъкна на изветряла книга с пожълтели от времето страници на тавана на старата си, скърцаща къща. Книгата беше изпълнена с разкази за далечни земи, за магически създания и най-важното за свободата, която идваше с изследването на света отвъд. Ирина беше запленена, изгубена между редовете на новооткритото си съкровище, тя мечтаеше да се издигне високо над облаците, точно като героите в любимите ѝ истории.
Бащата ѝ – Станко, строг, но любящ мъж, винаги я предупреждаваше да не мечтае за такива блянове. „Стой на земята, Ирина. Малкият град не е място за мечтатели“, казваше той. „Най-безопасно е да си сред познатите, в обстановката, която познаваш.“ Въпреки думите на баща си, духът на Ирина беше безграничен и желанието за приключения гореше в нея.
Един ден, докато се разхождаше по градския площад, Ирина забеляза градския продавач на шарени балони. Той беше възрастен мъж, който всички в града сочеха с присмех. Повечето хора го знаеха с неговия прякор ‘’Мечтателя’’, но за Ирина той бе просто г-н Радичков. Продълговатото му лице носеше мъдростта на хиляди пътувания, а очите му блестяха с лека тъга.
„Балонът се носи в небето, сякаш за да докаже на всички колко красива е свободата“, каза г-н Радичков, а гласът му носеше меланхолична мелодия. Ирина нямаше как да не бъде привлечена от думите му. Тя се приближи до него с широко отворени от любопитство очи.
„Може ли един балон наистина да те накара да се чувстваш свободен?“ – попита тя с едва доловим шепот.
Г-н Радичков се усмихна, горчиво-сладка усмивка, в която сякаш имаше хиляди неразказани истории. „О, девойче, балонът е като малък съд с мечти. Той носи надеждите и стремежите на онези, които се осмелят да го пуснат.“
С усещане за решителност, горяща в гърдите ѝ, Ирина купи ярък червен балон от г-н Радичков. Тя вървеше устремено през града към нейното тайно местенце. Всъщност нямаше нищо тайно в него, но за нея беше специално. Застанала сред полето от глухарчета в подножието на хълма, тя пусна балона. Докато го пускаше в небето, прошепваше мечтите и желанията си, а сърцето ѝ се рееше заедно с балона. Носеше се все по-високо и по-високо, петънце на фона на необятното небе и за миг Ирина усети проблясъка на тази неуловима свобода.
Дните се превърнаха в седмици и очарованието на Ирина към балоните нарасна. Тя прекарваше дните си, гледайки ги как танцуват с вятъра, представяйки си приключенията, които биха могли да видят. Стаята ѝ беше украсена с балони с всякакви форми и размери, всеки от които представляваше частица от безграничния ѝ дух.
Една хладна вечер, когато слънцето се скри зад хоризонта, Ирина забеляза самотен балон, носещ се надолу от небето. Цветовете му бяха избледнели, движеше се с вяла грациозност, сякаш бе изминал голямо разстояние. Ирина го хвана нежно в ръцете си.
Към балона беше прикрепена изветряла бележка с размазано мастило, но все още четлива. „На мечтателя, който намери този балон, нека сърцето ви намери утеха в необятността на небето. Помнете, че дори сред скръбта има надежда.“
Ирина почувства буца в гърлото си. Думите докоснаха сърцето ѝ, отразявайки меланхолията, която бе видяла в очите на г-н Радичков. Тя копнееше да разкрие историята зад това мистериозно послание, да разбере душата, изпратила тези думи до нея.
Мотивирана от новооткрита цел, Ирина предприе пътешествие, за да открие произхода на посланието. Водена от избледнялото мастило и шепнещите ветрове, след завършването си Ирина отлетя далеч от хълмовете и долините на родния град, носейки в сърцето си копнежа да разгадае една красива, но тъжна история.
По пътя, Ирина се запознаваше с нови и нови хора, чиито животи бяха докоснати от посланието. Всеки един носеше парче от пъзела на нейната загадка. Чуваше истории за любов и загуба, за сбъднати и несбъднати мечти. Чрез тези запознанства Ирина осъзна, че свободата не е само физическото усилие да се издигнеш високо над земята, но и смелостта да прегърнеш мечтите си и да се изправиш срещу неизбежните сърдечни болки, които идват с тях.
С времето частите от историята от детството на Ирина се наредиха, а сърцето ѝ се изпълни със смесица от тъга и надежда. Съобщението, изглежда, имаше ролята на морски фар – вечно напомняне, че дори да си изгубил своя път сред морето на живота, никога няма да бъдеш сам в неволите си.
В крайна сметка Ирина разбра, че балонът, със своята мимолетна красота и кратко съществуване е метафора на самия живот. Балонът е напомняне, че макар пътуването да е мимолетно, чувствата, което оставяме след себе си, може да бъдат вечни. С тази новооткрита мъдрост Ирина се завърна в своя град, духът ѝ бе обогатен от преживяванията и историите, които беше събрала.
С годините, споменът за пътуването на Ирина се превърна в градска легенда. Някогашните сурови лица се смекчаваха при всяко споменаване на името ѝ, а децата слушаха с широко отворени очи разказа за момичето, което преследваше едно размазано послание през ветровете. На тавана на старата си скърцаща къща, Ирина държеше колекция от балони, всеки от които доказателство за красотата на свободата и устойчивостта на човешкия дух.
И така, в тихите моменти на деня, когато слънцето обагряше небето в нюанси на червено и златисто, жителите на града гледаха нагоре към носещите се в небето балони, сърцата им тежки от теглото на света, но същевременно леки от мисълта за надежда. Те знаеха, точно както беше открила Ирина, че дори в необятността на небето имаше красота в прегръщането на всеки един момент и намирането на утеха в обещанието за нова зора.
Представяме още един неин текст, достоен за национален конкурс, свързан с Димитровден.
Какво бих направил за моя Видин
На ръба на Северозападна България се намира град Видин, сгушен до спокойните брегове на река Дунав. Неговата история, гравирана в самите камъни, по поречието на реката, говори за богато наследство и обещаващо бъдеще. Докато стоя тук, сред шепота на вятъра и ехото на миналото, си представям едно по-светло утре за моя любим град. В своите мисли, намирам вдъхновение от дълбоките думи на Махатма Ганди: „Бъдете промяната, която искате да видите в света.“ Така, аз тръгвам на пътешествие, водена от дълбоко вкоренена ми любов към Видин, горещо желание да го превърна в убежище на просперитет, единство, красота и въпроса: „Какво да направя за Видин, за да се превърне в това “убежище”?
Отговорът не се крие в грандиозни жестове или екстравагантни планове, а в простотата на искрените действия, кълбо от уникални и красиви идеи, които могат да вдъхнат живот в душата на Видин. Вярвам, че трансформацията започва с „Аз”-а, като всеки индивид прегръща духа на промяната, защото с нашите колективни усилия истинската същност на Видин може да бъде издигната.
Първо бих насърчила възраждането на изкуствата във Видин. Нашият град има богато културно наследство, което чака да бъде открито пред света. Бих създала обществени арт пространства, където местни художници могат да се събират, създават и излагат своите творби. Тези пространства ще служат не само като сцена за артистична изява, но и като убежище за любопитните умове на Видин, вдъхновяващи както млади, така и стари. Представете си улиците, украсени с живи стенописи, разказващи истории за историята на нашия град и мечти за бъдещето.
В сърцето на Видин си представям тучен зелен оазис – централен парк, където семействата могат да се събират за пикник, децата да играят на воля, а приятелите да се срещат под сянката на вековни дървета. Озеленявайки градската градина, тя няма да е просто парк като място за отдих, но и символ на нашето отношение към природата. Бих организирала инициативи за засаждане на дървета, включващи училища и местни общности, насърчавайки чувство на гордост и отговорност към околната среда. Красотата на Видин е огледало, което отразява неговите зелени пространства, където шумолещите листа нашепват приказки за хармоничното съжителство между човека и природата.
Освен това бих инициирала образователни програми, които дават възможност на младежите във Видин. Знанието е ключът, който отключва вратите към по-добро бъдеще. Ще бъдат организирани семинари за различни умения, от компютърно програмиране до традиционни занаяти. Ще бъдат създадени стипендии и наставнически програми за подхранване на таланти и мечти. Инвестирайки в образованието, ние инвестираме в самата основа на прогреса на нашия град, като гарантираме, че наследството на Видин ще бъде предадено от бъдещите поколения.
Едно от най-сериозните предизвикателства пред Видин е икономическата стагнация. За да се справя с това, бих насърчила местното предприемачество. Ще бъдат създадени малки бизнес инкубатори, които да предоставят на амбициозните предприемачи ресурси, насоки и благоприятна среда, за да превърнат идеите си в реалност. Тези бизнеси могат да варират от уютни кафенета, предлагащи ароматни местни смеси, до бутикови магазини, представящи ръчно изработени изделия, вдъхновени от наследството на Видин. Като подкрепяме местния бизнес, ние укрепваме икономическия гръбнак на нашия град, създавайки оживен пазар, който отразява духа на Видин.
Бих наблегнала на опазването на нашето архитектурно наследство. Видин се гордее с великолепни исторически сгради, които стоят като мълчаливи свидетели на хода на времето. Ще бъдат инициирани проекти за възстановяване, включващи общността в процеса. Ще се провеждат ателиета за традиционно майсторство, предаващи древните умения, които вдъхват живот на нашите архитектурни чудеса. Чрез това начинание Видин не само ще запази своето наследство, но и ще създаде възможности за работа и ще привлече ентусиасти на наследството от цял свят.
В сърцето на Видин бих създала център за културен обмен. Този център ще кани артисти, музиканти, писатели и мислители от цял свят, за да споделят творчеството си с нашия град. Представете си, че Видин се превръща в смесица от идеи, където различни култури се сливат, предизвиквайки диалози и сътрудничество. Този обмен не само ще обогати културната рамка на Видин, но и ще насърчи глобалните приятелства, отваряйки умовете ни към нови перспективи и хоризонти.
И накрая, бих защитила ангажираността и единството на общността. Видин не е просто град; той е семейство от хора, преплетени с обща съдба. Бих организирала фестивали в чест на нашите традиции, където семействата се събират, споделяйки смях, истории и вкусни местни ястия. Чрез спортни събития и приятелски състезания ще отпразнуваме духа на другарството, възпитавайки чувството за принадлежност сред видинчани.
В плетената рамката на моето виждане за Видин всяка нишка представлява уникална и красива идея, изтъкана от ръцете на хората. Това е визия, в която изкуството, образованието, предприемачеството, опазването на наследството, културният обмен и ангажираността на общността се събират, за да създадат хармонична симфония, която резонира из китните улици и тихите алеи на нашия град. Видин, под нежното ръководство на своите жители, ще се превърне в място, където мечтите летят, където миналото танцува с бъдещето и където „Аз“ се превръща в „ние“, оформяйки по-добро утре за бъдещите поколения.
Силно вдъхновяващи послания, мотивирани личности!
Браво, момичета! Браво, Радичковци!
