Йордан Радичков е роден на 24.10.1929 г. в с. Калиманица, Монтанско. Завършва гимназия в Берковица. Дълги години е редактор в литературни издания. Започва да публикува импресии, очерци и разкази в печата, а през 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“. Неговият седми сборник с разкази „Свирепо настроение“ (1965), както и следващите – „Водолей“ (1967), „Козята брада“ (1967), „Вятърът на спокойствието“ (1968), „Ние, врабчетата“ (1968), „Коженият пъпеш“ (1969), „Верблюд“ (1984) и др. променят познатите за литератураната ни традиция повествователни правила и проправя пътя на белетрист от друг разред. „Неосветените дворове“ (1966), „Всички и никой“ (1975), „Прашка“ (1977) и „Ноев ковчег“ (1988) представят автора като романист отново в специфичните радичковски измерения на жанра. Успоредно с това писателят се изявява като един от най-добрите български драматурзи, чиито пиеси продължават шествието си по сцените – „Суматоха“ (1967), „Януари“ (1974), „Лазарица“ (1979), „Опит за летене“ (1979). През последните години авторът добавя нови щрихи в творчеството си – „Мюре“ (1997), „Пупаво време“ (2000). Умира на 21.01.2004 г.
Основните теми в творчеството на Радичков са свързани със съдбата на човека, с проблема за самотата и преодоляването й, отчуждението между хората, неизмеримостта на човешката любознателност, зачитането на природните закони, копнежа за хармония между човек и природа.
Автор е на разкази, повести, пътеписи, импресии, драматургични произведения.
Белетристични творби на Радичков са преведени на английски, белоруски, гръцки, датски, естонски, испански, италиански, литовски, македонски, молдавски, немски, норвежки, полски, португалски, румънски, руски, словашки, сърбохърватски, тюркменски, украински, унгарски, финландски, фламандски, френски, чешки и шведски езици.
Псевдоними: Глигор Глигоров.
