За пореден път възпитаници на ГПЧЕ „Йордан Радичков“ доказват авторитетно, че могат и са силни в словото си!
Представяме Ви няколко от наградените текстове.
1-во място за есе на тема „Какво бих направил за моя Видин“, по повод конкурс, свързан с Димитровден, духовния празник на града ни.
Какво бих направил за моя Видин
Аз не съм строител. Нямам ръце, белязани с мазолите на труда, изцапани черно от асфалт, пропити с масло. Не съм инженер, не познавам тънкостите на технологиите, математиката и програмирането. Не съм архитект, бизнес собственик или представител на местната власт. Какво съм аз тогава, какво бих могла да направя за моя Видин? За земята, която ме е хранила, за въздуха, който съм дишала, за учителите, които са ме отгледали, за парка, в чиито листа съм скрила най-съкровените си тайни, и на чиито пейки съм споделила най-дръзките си мечти. Какво трябва да направя, за да го има Видин и за поколенията след мен? Отговорът е по-прост, отколкото ми се иска да си призная. Всичко, което трябва да направя, е да обичам Видин. Да го обичам толкова, че да се върна. Да се върна у дома, където отпечатъците на ръцете ми са все още по книгите, пропити с обич. Във Видин, където мога насън да стигна навсякъде и по чиито призрачно топли улици се влюбих.
Видин има нужда от възраждане, което може да просъществува само от нас, стотиците млади хора, които излитаме от вкъщи без да се замислим. Непонятна доскоро за мен беше мисълта да се върна там, откъдето осемнадесет години чакам с нетърпение да избягам. Сега, на прага на висше образование, осъзнавам, че ако не аз, кой? Ако не сега, кога? Бъдещето на родния ми град зависи от моите умения, моето желание, любов, търпение и постоянство. Толкова имам да разкажа за Видин, да покажа на света колко е безценно родното ми място, за да го оцени. Искам да помогна на света да зърне какво се крие из междуредията на Видин, в уютните пекарни и смълчаните романтични кафенета. Няма да могат да повярват за любовните истории, за тайните целувки по дигата на реката в ранните часове на денонощието, за лъчите на Слънцето и Луната, простиращи се по повърхността на водата. Няма да повярват, докато не дойдат.
Очевидно е вече, че не мога да строя, нито да чертая, но мога да се върна обратно тук, вкъщи, където винаги съм принадлежала. Мога да говоря много, да пиша, да разкажа на света за родния град и да го обичам истински, защото кой обича Видин все още? Кой желае да твори тук, да се влюби, да остане? На нас остава отговорността да придобием качествено образование и квалификация и да ги посветим на Видин, който е дал за нас всичко, което е имал за даване…и което не сме оценили достатъчно. Спокойствието, топлината, сигурността, майчинската грижа и любов.
Не заслужава ли Видин малко от тази любов обратно? Не заслужава ли да се върнем с надежда, с идеи и желанието да бъдем промяната, която всички чакаме да се появи от някъде? За да го има Видин, трябва да работим за това да докажем, че заслужава инвестиции. Жителите му заслужават фабрики, работни места, акцентиране върху туризма, развита инфраструктура и биологични земеделски продукти, чиста питейна вода и развити бизнеси, които работят за благото на гражданите от всички възрасти. За младите е нужно повече от филиал на висше учебно заведение – за младите са нужни сигурни позиции в сферата на технологиите, здравеопазването, администрацията. За да се спаси Видин са нужни повече от молитви. Градът ни има нужда от иновации, влагане на всеки възможен капитал и европейски субсидии. Ние, младите хора, сме Видин. Спомените ни са изпълнени с мигове от безгрижното детство в малкия и топъл град на брега на реката. От кого, ако не от нас, зависи да докажем, че Видин заслужава всичко, което ние имаме възможността да му дадем в замяна?
Какво ли бих направила за Видин, с неговите зелени градини, смълчани улици и кътчета, белязани с любов… За Видин аз бих направила много. Ще направя много. Ще се науча дори да строя, да чертая, да програмирам, да решавам сложни математически модели, ако това поиска Видин от мен. Но на първо място обичам да чета, да пиша, да разказвам, и отивам да направя точно това. Далеч от вкъщи, на стотици километри от дома, където с думите си да накарам света да се влюби във Видин така, както аз, да доведа на крака и инвеститорите, и строителите, и математиците. Тръгвам си, но ще се върна. С образование, идеи, желание и търпение. Ще се върна във Видин с любов, защото той има нужда точно от това – да останем… и да го обичаме.
3-то място за есе на тема „Какво бих направил за моя Видин“, по повод конкурс, свързан с Димитровден, духовния празник на града.
Две авторски творби на Тея И. Тошева – 12.А
1-во място за разказ „Отвъд хоризонта“, по повод традиционния конкурс, посветен на патронния празник на ГПЧЕ „Йордан Радичков“.
Отвъд хоризонта – разказ
В малък град, сгушен между хълмовете, живееше младо момиче на име Ирина. Градът беше причудлив, калдъръмените му улици се виеха като лабиринт, а хората му бяха добросърдечни, но не склонни към приключения. Ирина обаче беше различна. Очите ѝ искряха от любопитство, а сърцето ѝ копнееше за неизвестното, за местата отвъд малкия и не променящ се град.
Един хладен есенен ден, докато листата обагряха града в нюанси на червено и златисто, Ирина се натъкна на изветряла книга с пожълтели от времето страници на тавана на старата си, скърцаща къща. Книгата беше изпълнена с разкази за далечни земи, за магически създания и най-важното за свободата, която идваше с изследването на света отвъд. Ирина беше запленена, изгубена между редовете на новооткритото си съкровище, тя мечтаеше да се издигне високо над облаците, точно като героите в любимите ѝ истории.
Бащата ѝ – Станко, строг, но любящ мъж, винаги я предупреждаваше да не мечтае за такива блянове. „Стой на земята, Ирина. Малкият град не е място за мечтатели“, казваше той. „Най-безопасно е да си сред познатите, в обстановката, която познаваш.“ Въпреки думите на баща си, духът на Ирина беше безграничен и желанието за приключения гореше в нея.
Един ден, докато се разхождаше по градския площад, Ирина забеляза градския продавач на шарени балони. Той беше възрастен мъж, който всички в града сочеха с присмех. Повечето хора го знаеха с неговия прякор ‘’Мечтателя’’, но за Ирина той бе просто г-н Радичков. Продълговатото му лице носеше мъдростта на хиляди пътувания, а очите му блестяха с лека тъга.
„Балонът се носи в небето, сякаш за да докаже на всички колко красива е свободата“, каза г-н Радичков, а гласът му носеше меланхолична мелодия. Ирина нямаше как да не бъде привлечена от думите му. Тя се приближи до него с широко отворени от любопитство очи.
„Може ли един балон наистина да те накара да се чувстваш свободен?“ – попита тя с едва доловим шепот.
Г-н Радичков се усмихна, горчиво-сладка усмивка, в която сякаш имаше хиляди неразказани истории. „О, девойче, балонът е като малък съд с мечти. Той носи надеждите и стремежите на онези, които се осмелят да го пуснат.“
С усещане за решителност, горяща в гърдите ѝ, Ирина купи ярък червен балон от г-н Радичков. Тя вървеше устремено през града към нейното тайно местенце. Всъщност нямаше нищо тайно в него, но за нея беше специално. Застанала сред полето от глухарчета в подножието на хълма, тя пусна балона. Докато го пускаше в небето, прошепваше мечтите и желанията си, а сърцето ѝ се рееше заедно с балона. Носеше се все по-високо и по-високо, петънце на фона на необятното небе и за миг Ирина усети проблясъка на тази неуловима свобода.
Дните се превърнаха в седмици и очарованието на Ирина към балоните нарасна. Тя прекарваше дните си, гледайки ги как танцуват с вятъра, представяйки си приключенията, които биха могли да видят. Стаята ѝ беше украсена с балони с всякакви форми и размери, всеки от които представляваше частица от безграничния ѝ дух.
Една хладна вечер, когато слънцето се скри зад хоризонта, Ирина забеляза самотен балон, носещ се надолу от небето. Цветовете му бяха избледнели, движеше се с вяла грациозност, сякаш бе изминал голямо разстояние. Ирина го хвана нежно в ръцете си.
Към балона беше прикрепена изветряла бележка с размазано мастило, но все още четлива. „На мечтателя, който намери този балон, нека сърцето ви намери утеха в необятността на небето. Помнете, че дори сред скръбта има надежда.“
Ирина почувства буца в гърлото си. Думите докоснаха сърцето ѝ, отразявайки меланхолията, която бе видяла в очите на г-н Радичков. Тя копнееше да разкрие историята зад това мистериозно послание, да разбере душата, изпратила тези думи до нея.
Мотивирана от новооткрита цел, Ирина предприе пътешествие, за да открие произхода на посланието. Водена от избледнялото мастило и шепнещите ветрове, след завършването си Ирина отлетя далеч от хълмовете и долините на родния град, носейки в сърцето си копнежа да разгадае една красива, но тъжна история.
По пътя, Ирина се запознаваше с нови и нови хора, чиито животи бяха докоснати от посланието. Всеки един носеше парче от пъзела на нейната загадка. Чуваше истории за любов и загуба, за сбъднати и несбъднати мечти. Чрез тези запознанства Ирина осъзна, че свободата не е само физическото усилие да се издигнеш високо над земята, но и смелостта да прегърнеш мечтите си и да се изправиш срещу неизбежните сърдечни болки, които идват с тях.
С времето частите от историята от детството на Ирина се наредиха, а сърцето ѝ се изпълни със смесица от тъга и надежда. Съобщението, изглежда, имаше ролята на морски фар – вечно напомняне, че дори да си изгубил своя път сред морето на живота, никога няма да бъдеш сам в неволите си.
В крайна сметка Ирина разбра, че балонът, със своята мимолетна красота и кратко съществуване е метафора на самия живот. Балонът е напомняне, че макар пътуването да е мимолетно, чувствата, което оставяме след себе си, може да бъдат вечни. С тази новооткрита мъдрост Ирина се завърна в своя град, духът ѝ бе обогатен от преживяванията и историите, които беше събрала.
С годините, споменът за пътуването на Ирина се превърна в градска легенда. Някогашните сурови лица се смекчаваха при всяко споменаване на името ѝ, а децата слушаха с широко отворени очи разказа за момичето, което преследваше едно размазано послание през ветровете. На тавана на старата си скърцаща къща, Ирина държеше колекция от балони, всеки от които доказателство за красотата на свободата и устойчивостта на човешкия дух.
И така, в тихите моменти на деня, когато слънцето обагряше небето в нюанси на червено и златисто, жителите на града гледаха нагоре към носещите се в небето балони, сърцата им тежки от теглото на света, но същевременно леки от мисълта за надежда. Те знаеха, точно както беше открила Ирина, че дори в необятността на небето имаше красота в прегръщането на всеки един момент и намирането на утеха в обещанието за нова зора.
Представяме още един неин текст, достоен за национален конкурс, свързан с Димитровден.
Какво бих направил за моя Видин
На ръба на Северозападна България се намира град Видин, сгушен до спокойните брегове на река Дунав. Неговата история, гравирана в самите камъни, по поречието на реката, говори за богато наследство и обещаващо бъдеще. Докато стоя тук, сред шепота на вятъра и ехото на миналото, си представям едно по-светло утре за моя любим град. В своите мисли, намирам вдъхновение от дълбоките думи на Махатма Ганди: „Бъдете промяната, която искате да видите в света.“ Така, аз тръгвам на пътешествие, водена от дълбоко вкоренена ми любов към Видин, горещо желание да го превърна в убежище на просперитет, единство, красота и въпроса: „Какво да направя за Видин, за да се превърне в това “убежище”?
Отговорът не се крие в грандиозни жестове или екстравагантни планове, а в простотата на искрените действия, кълбо от уникални и красиви идеи, които могат да вдъхнат живот в душата на Видин. Вярвам, че трансформацията започва с „Аз”-а, като всеки индивид прегръща духа на промяната, защото с нашите колективни усилия истинската същност на Видин може да бъде издигната.
Първо бих насърчила възраждането на изкуствата във Видин. Нашият град има богато културно наследство, което чака да бъде открито пред света. Бих създала обществени арт пространства, където местни художници могат да се събират, създават и излагат своите творби. Тези пространства ще служат не само като сцена за артистична изява, но и като убежище за любопитните умове на Видин, вдъхновяващи както млади, така и стари. Представете си улиците, украсени с живи стенописи, разказващи истории за историята на нашия град и мечти за бъдещето.
В сърцето на Видин си представям тучен зелен оазис – централен парк, където семействата могат да се събират за пикник, децата да играят на воля, а приятелите да се срещат под сянката на вековни дървета. Озеленявайки градската градина, тя няма да е просто парк като място за отдих, но и символ на нашето отношение към природата. Бих организирала инициативи за засаждане на дървета, включващи училища и местни общности, насърчавайки чувство на гордост и отговорност към околната среда. Красотата на Видин е огледало, което отразява неговите зелени пространства, където шумолещите листа нашепват приказки за хармоничното съжителство между човека и природата.
Освен това бих инициирала образователни програми, които дават възможност на младежите във Видин. Знанието е ключът, който отключва вратите към по-добро бъдеще. Ще бъдат организирани семинари за различни умения, от компютърно програмиране до традиционни занаяти. Ще бъдат създадени стипендии и наставнически програми за подхранване на таланти и мечти. Инвестирайки в образованието, ние инвестираме в самата основа на прогреса на нашия град, като гарантираме, че наследството на Видин ще бъде предадено от бъдещите поколения.
Едно от най-сериозните предизвикателства пред Видин е икономическата стагнация. За да се справя с това, бих насърчила местното предприемачество. Ще бъдат създадени малки бизнес инкубатори, които да предоставят на амбициозните предприемачи ресурси, насоки и благоприятна среда, за да превърнат идеите си в реалност. Тези бизнеси могат да варират от уютни кафенета, предлагащи ароматни местни смеси, до бутикови магазини, представящи ръчно изработени изделия, вдъхновени от наследството на Видин. Като подкрепяме местния бизнес, ние укрепваме икономическия гръбнак на нашия град, създавайки оживен пазар, който отразява духа на Видин.
Бих наблегнала на опазването на нашето архитектурно наследство. Видин се гордее с великолепни исторически сгради, които стоят като мълчаливи свидетели на хода на времето. Ще бъдат инициирани проекти за възстановяване, включващи общността в процеса. Ще се провеждат ателиета за традиционно майсторство, предаващи древните умения, които вдъхват живот на нашите архитектурни чудеса. Чрез това начинание Видин не само ще запази своето наследство, но и ще създаде възможности за работа и ще привлече ентусиасти на наследството от цял свят.
В сърцето на Видин бих създала център за културен обмен. Този център ще кани артисти, музиканти, писатели и мислители от цял свят, за да споделят творчеството си с нашия град. Представете си, че Видин се превръща в смесица от идеи, където различни култури се сливат, предизвиквайки диалози и сътрудничество. Този обмен не само ще обогати културната рамка на Видин, но и ще насърчи глобалните приятелства, отваряйки умовете ни към нови перспективи и хоризонти.
И накрая, бих защитила ангажираността и единството на общността. Видин не е просто град; той е семейство от хора, преплетени с обща съдба. Бих организирала фестивали в чест на нашите традиции, където семействата се събират, споделяйки смях, истории и вкусни местни ястия. Чрез спортни събития и приятелски състезания ще отпразнуваме духа на другарството, възпитавайки чувството за принадлежност сред видинчани.
В плетената рамката на моето виждане за Видин всяка нишка представлява уникална и красива идея, изтъкана от ръцете на хората. Това е визия, в която изкуството, образованието, предприемачеството, опазването на наследството, културният обмен и ангажираността на общността се събират, за да създадат хармонична симфония, която резонира из китните улици и тихите алеи на нашия град. Видин, под нежното ръководство на своите жители, ще се превърне в място, където мечтите летят, където миналото танцува с бъдещето и където „Аз“ се превръща в „ние“, оформяйки по-добро утре за бъдещите поколения.
Силно вдъхновяващи послания, мотивирани личности!
Браво, момичета! Браво, Радичковци!